След интензивен ден, прекаран в пътуване от Комплекс Елените, до град Бургас, а в последствие до родния ни северен град и осъвместен с разходки из два Мола се озовахме в местното инфекциозно отделение. Тук е момента да споделя, че по-горното пътуване беше заедно с двете ни деца едното на пет и половина години, а второто на десет месеца, което към края на деня вдигна температура. По принцип съм подредена и винаги мисля за всичко, но в бързината се оказа, че съм пъхнала чантата с лекарствата в огромния куфар, затиснат под всичко останало в багажника и така не успях своевременно да дам лекарство на бебето.
         Прекарах нощта в ровене във фейсбук, прочитане на всевъзможни статии за степените на температурата, възможността от получаване на температурен гърч. Ние сме привърженици на хомеопатията, съответно още когато се прибрахме у дома, започнах да давам на детето осцилококцинум-предвид това, че не знаехме какво точно му има и започва с температура, така през цялата нощ и на сутринта му дадох следващите две дози.
         Рано сутринта се събудих спокойна, че най-високата температура, която малкият ни сладур вдигна беше 38,9 градуса, която не се води висока, а повишена. Премерих му температурата беше под 38 градуса, дадохме му последната доза осцилококцинум, поговорихме, че на сутринта ще го заведем при личната и явно успокоени заспахме. Когато малко преди девет сутринта, бях изтръгната от сладкото лоно на съня, от неистов вик на ужас. Малкото човече, лежащо между нас крещеше с пълно гърло и отворени очички, моментално го гушнах и скочих от леглото с него, той стоеше с отворени очи и гледаше ужасено нагоре в нищото. Викът му беше с оттенък на страх и погледа, издаваше същото, чудехме се дали сънува и каква е причината. До като се чудехме бебето изкрещя отново и се разтресе. Седеше и се тресеше и крещеше, престана, в този момент не знам как се озова в ръцете на баща си и кресна отново, разтресе се пак по-силно и неудържимо, главичката му увисна леко на долу, очите му празни, устните посиняха. В този момент, телефонът на съпруга ми беше в моите ръце и си говорехме, че трябва да се обадим на личната, но той нямал записан номерът й. Вече звънях на телефон 112 и ужасена обясявах, че имам нужда да бъда свързана със спешна помощ, тъй като се отнася за бебе на десет месеца. Вместо това гласът на възрастна жена, който усетих как се разтрепера, ме попита какъв е случаят, как са ми имената и какъв ми е адресът, след което затвори. Междувременно бебето се беше свестило, седеше примирено сгушено в баща си, а аз потърсих собствения си телефон, като никога го нямаше. Като никога се оказа забравен на вън на двора, хукнах да го взема, но като никога се оказа, че няма ток. Реших, че е някаква лоша шега, включих го и се обадих на личната, за да я питам какво да предприемем, то пък за късмет при нея имало също спешен случай! Въпреки това много любезно и учтиво като всеки път ми каза, да увием парцали около сгъвките на ръцете и краката и да смъкнем Т на бебето, която вече премервахме. Оказа се 38,6 градуса, бързо накъсах една пелена, намокрих парчетата и ги поставих на всички сгъвки, в този момент чух линейката. Дойде за няма и пет минути, не можахме да повярваме. Премервах количеството панадол, необходимо за бебето, когато те влетяха и обясниха да не му давам, а да го увия в мокър чаршаф. Прегледаха го на бързо и казаха, че всичко му е на ред и няма повод за притеснения. Но за всеки случай решиха, че трябва да отидем в болница. На бързо претеглихме за и против, решихме, че там ще го изследват за този гърч и че е добре да отида, колкото и да ми е неприятно. За секунди взех раницата, която от известно време ползвам за дамска чанта, акта за раждане на бебето, който също носехме за лятната си почивка, качих се в линейката и потеглихме. На вратата до като се настанявахме с малкото, изплашено човече зърнах майка ми със зачервени очи, дъщеря ми и двамата ми племенници, които бяха дошли на гости, за да видят новия си братовчед. 
   Возехме се в линейката, а аз чувствах благодарност към медиците, които по принцип супер ненавиждам, хора, които съм имала възможност да видя и в друга светлина, хора от чието поведение съм била безкрайно разочарована. Пътят до болницата ми се стори безкраен, а в задната част на линейката бях сама с бебето, друсането неприятно. Едва виждах в горната част на стъклата къде сме, струваше ми се, че избират възможно най-дългия път до болницата. Когато изведнъж спряха, аз скочих с бебето в ръка, тогава лекарката ми обясни, че сме пред инфекциозното. Щяла да пробва да ме приемат там, че всички сати са с по едно легло, отделни бани и тоалетни и ще ми бъде по-добре там, пък и имаме причина. Нали тъкмо сме се върнали от море и голямото ни дете е прекарало разстройство. Бързичко се върна и обясни, че щели да ни приемат. 
   Не влизах за пръв път в инфекциозното, но като видях лекарката, която ни приема не ми стана никак приятно, познавах я от преди, същата онази, която ми наговори едни глупости, когато поисках да ни изпишат с дъщеря ми преди години. Та тя директно започна да ме упреква, че като станело така и детето имало гърч не трябвало първо да викам спешна помощ, а да му смъкна температурата, бях прекалено изморена да се карам с нея и да й обяснявам, че всъщност исках да ми кажат какво да правя, а не да идват вкъщи. Обичайното ми поведение беше на заден план, просто слушах и ги гледах, очаквах да чуя да кажат нещо важно за мен и за детето, но това не се случи. Каква изненада нали?! Български лекари! Вместо това обаче, трябваше да чуя всички мрънкания за това как не трябвало да водя бебето на море и какво ли разбираме ние младите как само искаме да си правим кефа и т.н. Въобще не ми се обясняваше всъщност колко съм отговорна и интелигентна, че не съм някаква си тъпачка. Просто слушах и очаквах да каже какво точно му има на детенцето, вместо това го преслуша и ме попита дали съм му дала Панадол, въобще у дома имам ли и като имам защо не съм си го взела в болницата. Да точно така защо не съм си взела лекарства в болницата!!! След това последва премерване на Т на бебето от сестрата, която се държеше малко по-меко, оказа се, че термометърът й не работеше. В бързината се бях сетила да си взема такъв, прерових раницата и не го открих, после се оказа в джоба на домашната ми рокля, която носех. Бебето имаше 38,4 градуса, дадоха му доза Панадол и му сложиха в дупето свещичка Ефералган. До колкото ми е известно и двата медикамента имат парацетамол и не е уместно да се дават заедно, от опита си с другото дете знаех, че мога да комбинирам аналгин с парацетамол.  Последва доста бързо попълване на документи, моята лична карта, акта за раждане на бебето. Седях там във фоайето, а те ме караха да му дам вода, не помня дали му носех шишето, но то не пие твърде вода, плачеше, а трябваше да го успокоя. Но се намирах във фоайето на отделението, а бебето ми още суче, ами предвид спешността на ситуацията го накърмих там, а и нямаше други освен сестрата, лекарката и санитарката, които влизаха и излизаха. Тъкмо малкия се нагласи и влетя един известен гинеколог, при когото и аз бях ходила някога, когато планирахме каката. Гледаше ме леко с насмешка, аз също му се усмихвах, бях убедена, че не помни коя съм. Същият този попита за двама пациенти с не особено български имена/за него се знае, че голяма част от пациентите му са такива/, каза, че майката на едното му се обадила и се оплакала, че нещата не вървят добре. Ербап лекарката го насмете, че я притесняват, че нямало нужда да ги приемат чрез шефката на отделението, че нямало нужда той да се обажда преди да ги приемат, обаче притеснена обясни, че още не е минала визитация и че веднага се качва да го види. Моментално изкачи стъпалата, а на мен вече ми беше стало смешно, седях, гледах го и се смеех, как той нагло обяснява, че не може да откаже на хората, които са го потърсили първо него, независимо от специалността им. Поседя, почака да се върне лекарката, обаче сестрата му се караше, че така не може да ги спешава, а аз неприкрито се усмихвах на сцената. Всъщност така се прави в България, за да ти се обърне внимание, звъни се на познат лекар, който да се обади на когото трябва, за това се смеех за ситуацията. Неприкритата, която без срам в мое присъствие обсъждаха. Може би трябваше да се сърдя, да цъкам, но първо въобще не се изненадах и второ бях спокойна, че бебето е добре. След документите ме заведоха в стаята, настанихме се и тъкмо заспа малкото човече, дойдоха и го отведоха. Сетих се защо го отвеждат, за да му сложат система и абокат. При предното посещение с кака му, ме изкараха от стаята и като чух писъците й аз, която съм като скала, нещо в сърцето ми се прекърши, разплаках се от сърце и душа и не можах да повярвам, а сега бях спокойна. Кротувах и чаках да ми го доведат, баща му, който говореше с мен по телефона, каза, че чувал писъците му. Доведоха го дадоха ми инструкции как да му държа ръката, ама да не стискам, че да не му спра кръвта, за да тече системата - е нямаше такъв вариант!  Както и да е успокоих го той заспа и системата затече, кап, кап, кап. Седях и я гледах. Бяха му сложили система без да знаят какво му е. Не ми стана приятно да тъпчат бебето с глюкоза без да знаят какво му има. Засменях памперсите, които се надуваха и надуваха. Тъкмо се видя края на банката, сестрата се появи и сложи нова, по нареждане на лекарката. Знаех, че удържането на моя син с абокат и система ще е невъзможна мисия. Заех се с нея, банката беше понамаляла, когато сестрата отново влезе и сложи две спринцовки с някаква течност. По някое време си поговорих по телефона със съседка - лекарка, но във Варненска болница, тя ме успокои, че няма нищо притеснително. Обясни ми, че нашите лекари са много нагли и груби и да не се държа възпитано ами да ги слагам на мястото и да им обяснявам, че не съм баш най-големия лаик. 
   Втората смяна дойде - навъсена възрастна сестра и уплашена санитарка. Сестрата сто пъти ми се накара, да внимавам с абоката на бебето да не го извади, да внимавам как му държа ръката, как съм щяла да проваля венозния път на дедето си и т.н. Ако не сте пазили абокат на любопитно десет месечно бебе, не знаете какво е! Това си е истинско предизвикателство, то не плаче, то е любопитно, дърпа, хапе го, дърпа системата. Хубавото беше, че детето беше сънливо и спокойно и ставаше по-лесно. До като лежеше и си спеше видях, че системата спря да капе, звъннах на спешния звънец и обясних на сестрата. При влетяването й в стаята, се събуди бебето и си размърда ръчичките. Тя взе да се кара, че не мога да го държа , значи хем да го държа по ръката, хем да не го стискам!  Обясних й, че системата е спряла не от мърдането на бебето, защото това стана до като то спеше спокойно, ама кой ме слуша, нали за нея аз съм поредната тъпа майка, която не знае как да си гледа бебето. Тя се обиди "Значи искаш да кажеш, че аз съм виновна, че аз съм ти събудила бебето?", помислих си, че тази се е обидила и има поведението на моята майка. Погледна системата, бутна абоката, видя, че не е разместен, в този момент звънна телефонът й и тя излезе, аз й викнах, че системата не е заработила, но тя си излезе. Бебето отново заспа. Когато благоволи да дойда да погледне, видя че системата не тече, просто я махна. Взе да ми обяснява, че най-вероятно утре ще има още една система и че аз ще съм виновна за това. Вече беше взело да ми писва от това тяхно обвинително и грубо отношение, аз не си оставам магарето в калта. Доста време вече бях мълчала, вероятно от притеснение за бебето или от вина, че не съм добра майка и че съм се озовала там. Но то взе да се оправя и на мен отново ми дойде силата, а и съпругът ми по телефона ми се накара, че уж не пропускам възможността да спретна скандал, а сега съм си била мълчала. Ами нали е глава на семейството трябва да го послушам. 
 Реших, че тъй като ще попребивавам там е редно да си включа телевизора - тръгнах без портмоне, но с калъфчето на дъщеря ми с монетките от един лев, за разни детски атракциони, пуснах 3,50 лв. за 24 часа, но нищо. Натисках копчета и нищо не се случи, видях, че има спешен телефон звъннах, техникът ми обясни, че очевидно липсва едно копче на тв и наистина беше така. Каза, че се намирал на близо до отделението, но да поискам от персонала дистанционно, а ако те нямали да му се обадя той щял да ми донесе такова. Малкото вече беше будно и в нормалната си кондиция да е любопитно и активно. С него на ръце отидохме до санитарката, обясних й, че искам дистанционното, а някаква друга жена - вероятно и тя сестра ми каза, че ще ми даде дистанционно ако имало. Ама аз/ нали съм си искрена и за пореден път си навлякох гнева с това свое качество/ им казах, че техникът ми е казал, че щом няма ще дойде да ми донесе, е тогава сестрата почервеня и хукна за дистанционно и взе да се оправдава, че не ми била казала, че няма дистанционно и мърморейки нещо друго се отдалечи. През това време санитарката ме подложи на кръстосан разпит защо съм позвънила на техника, кой ми казал да му се обадя, защо не съм се допитала до тях. Хем ми беше смешно, хем ми се искаше да им кажа, че не съм длъжна да им се обяснявам, но вместо това им обясних, че считам, че дали тв работи или не не е тяхна работа, а на фирмата, която го е осигурила и няма защо да ги занимавам и да им преча да изпълняват задълженията си. Тя ме гледаше с широко отворени и неразбиращи очи и с някак обидено изражение. Сдобих се с дистанционното .ох какви перипетии за едно дистанционно!
    Прибрахме се в стаята включихме тв,  телефонът ми звънна, говорих със съпругът си, обясних му как е бебето, в този момент видях, че то си играе с абоката! На няколко пъти преди това се бях опитала да залепя, лепящия бинт, с който беше прикрепено на потната му ръчица. Може би бях забравила да спомена, че влязохме в болницата в един от първите топли дни с код жълто или оранжево и че вътре беше по-топло, от колкото вън. Хванах бебето и хуках към сърдитата сестра, за да й кажа, че си е махнало абоката. 
  Намерих само санитарката тя компетентно взе да се вайка, как така щели на ново да го бодат бебето, защо не съм го пазела. В този момент по стъпалата от горния етаж слезе приятния доктор, който също помнех от предния път. Тук вече беше време да се проявя. Спокойно без да се карам й казах, че щом някой е специалист по опазване на бебета с абокат, моля да дойда да го гледа, аз ще се прибера у дома. А доктора се опита да ми кара като ме заплаши да мълча, че на близо бил кабинета на социалния работник. Мен ме напуши смях в петък след седем вечерта  в отделение на болницата - социален работник!? Но вместо това му обясних, че имам опрадвателна причина - по-голямо дете, което също се нуждае от мен, а той веднага разбра, че не съм лъжица за неговата уста. Каза, ми, че такива неща се случвали и не е проблем да се прибирам в стаята, обясних му отново, че според мен е редно да се сложи някаква лепенка на ръчичката на бебето, во този момент дойде сърдитата сестра, на която лекаря нареди да се погрижи за дупката от абоката. Тя безмълвно се подчини, по-късно дойдоха с лекаря едновременно в стаята ми, постави му марля с риванол и от горе отново от онзи скапан лепящ бинт, който се задържа около пет минути на потната малка ръчица, а за пред доктора ми донесе и пластмасова чаша за еднократна употреба с няколко см. на дъното риванол и още едно парченце марля. Така и не разбрах какво трябаше да правя с тях, при положение, че нямаше как да се закрепят на ръчичката на бебето! Двамата компетентно ми обясниха, че бебето е било обезводнено и може да се наложи още една банка на другия ден, че кръвта му била "вкиснала", вероятно това беше начина да обяснят на лаиците, че нивото на ацетон в кръвта му е висока. Много се изненадах бебето нямаше признаци на обезводняване, нито устните му бяха напукани или сухи, плачеше със сълзи, не съм забелязала фонтанелата му да е била хлътнала. 
         В този момент осъзнах, колко е лесно да бъде обезводнено едно бебе и да се стигне до фатален край! Около 12 часа температура под 39 градуса, уж цяла нощ сука и пи вода, но пак не са му стигнали.
      Лекарят ми обясни, че бебето било с нисък хемоглобин, което също ме изненада, защото то обича да си хапва месце, а и аз ям и то суче и нямаше причина. Но пък той е едричко дете и може нуждите му да са по-големи. А относно гърча въведе нова хипотеза за мен, че може да е в резултат на отслабналия му организъм от ниското ниво хемоглобин, болестта лесно го е повалила и не е имал съпротивителни сили. Като се замисля е така, на всякъде препоръчват при болестни състояния да се взема шуслерова сол №3 ferum fosforicum, желязо нещо си. А според съседката ми вероятно причината за болестното състояние на детето е вирус, то и аз си го мислех, щом всичко започна с висока температура, но тя ми обясни, че именно силният вирус е довел до гърч на крехкия организъм. Каквото и да е моля се на Господ да не му се случва повече!
  На следващия ден научих, че е дал положителна проба за рота вирус, тогава научих всичко за него. Бях чела, когато се чудех дали да му поставим ваксина, но си спомням, че прочетох, че не са особено ефикасни ваксините, а и съм против ваксините. Разбрах, че съм направила всичко по силите си, при положение, че детето не е имало ясно изразена диария, да уточня кърмените бебете акат не като големите хора и не е лесно да се разбере кога е разстройство. Не се оправдавам, но и друг път се е случвало да ака по този начин - често. Та така лечението беше с ентерол на прах и мезим форте и преди като лежах с каката в това отделение я лекуваха по същия начин, но тогава не се установи от какво има разстройство - всичките им изследвания бяха с отрицателен резултат. 
 Следващите два дни бяха тотално мъчение - бебето изглеждаше и се чувстваше добре, бяха от поредицата най-горещи дни, чувствахме се отпаднали, потни, изнервени. Бебето започна да се държи мило, като никога преди това, умилкваше ми се, гушкаше се в мен, заспиваше играейки, напълно доволно от това, че цялото ми внимание е съсредоточено върху него. Сутрин към шест ни будеха, после започваше съответни влизания, първо сестрата, после доктора, после санитарката, за да изхвърли коша, за да измете, за да измие, за да донесе закуска. Така бебето тъкмо се опитваше отново и отново да заспи влизаше поредният и тъкмо заспи и им кефваше да дойдат за визитация, а той милият винаги усмихнат и дружелюбен, търсещ внимание от всички. Бързо стана любимец на целия персонал в отделението. После следваше гнусния обяд - картофена крем супа с поставено в нея второ ястие от картофено пюре, сервирано в метална чиния. Трябвало от вкъщи да си носим прибор! В една от смените влетя ядосана сестра и започна да ми се кара, защо не съм изкарала на вън в коридора до кантара шишенцата с лекарство, аз внимателно и любезно й обясних, че никой не ми е казал и за това ги събирам, за да питам, но тъй като повече се интересувам от детето си и им задавам въпроси за това, забравям за шишенцата им. Тя търпеливо ме изслуша и каза "ОК, а сега остави бебето, върви ги измий и ги остави на вън!". Почудих се дали пък не съм санитарка в отледелието? Сигурно щом се подадох да бъда командвана, взех бебето от леглото си, поставих го в бебешката кошарка, измих засъхналите шишенца и излязох вън да ги оставя. В едно от следващите й посещения я попитах дали се дезинфектират, защото през ум не ми беше минало, че шишенцата се ползват отново, мислех, че е невъзможно. А и четох, че ротавируса е изключително устойчив и дори при добра лична хигиена остава по ръцете още два часа след заразяването, а заразяването става само чрез фекалии.
 Което ме връща към почивката, още като се настанихме с белина почистих цялата стая, особено ключовете да осветлението, дръжките на вратите, местата, където обичайно се пипат вратите, цялата баня. Дезинфектирах всичко - все пак отивам с деца на море. Но не можах да предвидя очевидно какво плува в морето. Чак на скоро събрах две и две, че в интернет пространството съм чела за хотел "Зорница сендс". Та пишеше, че канализацията му се излива непосредствено до него в морето, а комплекса, в който бяхме отседнали беше точно до този хотел. Уж ходихме на море, за да може минералите от водата да влязат в кожата на децата и да ги заредят за зимата пък то какво стана. От друга страна и вируса ги имунизира, само да не правят повече гърчове.
  В отделението през нощта беше изключително топло и задушно - стаята ни гледаше към вътрешия двор, където въпреки забраната за тютюнопушене, се извършваше редовно вечер и целият дим влизаше в нашата стая. До сега не мога да разбера, защо бяха изпокъсани мрежите на прозорците, от където очевидно влизаха комари и цяла нощ не само ни мореше жегата, но бяхме смукани от комари. Втората нощ бебето имаше колики и така или иначе почти не спахме, както каза една санитарка, не съм дошла да спя, а да си гледам бебето. Едната вечер пък ми стана изключително зле, имах ужасно главоболие и не бях на себе си, в тази именно вечер, съпругът ми се притесни за мен, че само солети и банани няма да стигнат на кърмещата му жена, та експресно ми направи и донесе пържоли. Естествено с моите претенции не ям болнична храна. Последната сутрин санитарката ми донесе две филии хляб със сирене, които отказах, но въпреки това тя ми остави. Един час по-късно в стаята влетя следващата санитарка и започна да ми се кара, че са ми донесли закуска, която след като няма да ям, трябвало да откажа. Обясних твърдо, че съм отказала, но никой не ме чува. Всъщност за тях бях някакво природно чудо да кърмя десет месечно бебе и бях обект на хиляди въпроси свързани с това как и защо го кърмя, като е толкова голям.  
    Една сутрин донесоха закуска само за мен, не и за бебето, в смисъл тя не беше подходяща за него, та на обяд той вече беше огладнял, а на десет месеца кърмата му е само поддържащо хранене и не може да се наяде, та ходих да ги питам кога ще му донесат. Горкото дете толкова беше гладно, че за пръв път си хапна от гадната им картофена крем супа с чубрица. Изненадах се, че има подправка като чубрицата, която дразни корема! 
 Последният четвърти ден, ден на молби, отправени към всевишния кръвната картина на бебето да е ОК и да си отиваме, че в тази жега, изпонаядени от комари ... Не исках да стоя там, но ми обясниха, че ако хемоглобина му все пак е нисък ще се наложи първо да се консултират с педиатър, второ да му се направят допълнителни изследвания на следващия ден, за да се установи каква е причината. При мисълта, да ходя да чакам по опашки като излезем за тези изследвания, просто приех да останем още един ден. 
 Бях побесняла за мудността на здравната ни система, значи още първия ден установиха, че хемоглобина му е нисък, имаха предположения, че вероятно е заради разредената му с глюкоза кръв /тъй като му взеха пробата след като беше включен в системата/, но вместо още на втория или на третия ден да му вземат проба изчакаха да свършат трите минимални дни по съответната клинична пътека. Предпочетоха да се харчат пари за още един ден престой в болницата вместо да се направи още едно допълнително изследване. Дали защото последният ден от престоя беше неделя или просто, за да се източва здравната каса понятие си нямам. Но от житейския си опит знам, че много трудно може да се накарат служители на такива постове да работят в неделя, в смисъл лаборантите да вземат проба от кръвта и да я анализират. Също така да се консултират с педиатър от детското отделение. 
   Дойде заветния четвърти ден - денят на страшния съд ще си ходим или няма! Бебето не трябваше да закусва, от шест часа чакахме да му вземат кръв, което стана около осем и нещо, до като се направи изследването мина десет, до като мине визитацията естествено почти единадесет. Очаквах да ми съобщят, че нивото на хемоглобина му е ниско предвид нивото, което ми съобщиха и се оказах права. Трябваше да се консултира с детски педиатър и естествено това стана около 12ч. на обяд, в най-големия пек, трябваше да излезем с бебето от отделението да пресечем двора на болницата и да отидем в детското отделение, където беше прегледан от педиатър. Преглед, който трая точно 30 сек., а лекарката дори не чу какво му има на детето - тя погледна бегло документите, едва й споменах, че е имал гърч и че искам да знам от какво е. Тя ме погледна с полуусмивка и излезе от стаята, каза, че компютъра в тази стая не работел да я изчакам. Върна се след повече време от колкото трая прегледа на бебето и документите, тикна един лист в папката и ми каза, че изследвания не се налагат. По пътя казах на съпруга си, че смятам да си ходя, щом няма да го изследват нямам работа в болницата и у дома мога да му давам ентерол и мезим форте. Отидох в отделението и зачаках някой да ми обърне внимание, след десетина минути се появи сестрата, обясних й, че няма причина да стоим в отделението, тя взе папката и хукна, почаках още малко да видя лекарката, но я нямаше. Реших да не губя време, отидох и си събрах багажа, дадох го на съпруга ми през отворената врата към дежурния кабинет. Лекарката, която ни прие - Щерева ни срещна и ядосано ми каза, че не съм я питала дали мога да си ходя. Аз с усмивка й казах, че от половин час, я чакам и съм могла да си отида, но стоя и я чакам да си попълни документите. А тя с цялата си наглост ми каза - не нашите документи - вашите. Че какви мои документи нали видях по половин саше ентерол три пъти на ден и 1/3ч. мезим форте три пъти на ден. Още в болницата ме посъветваха да си купя и да давам рехидрин на бебето във водата, така и направих. 
   На тръгване тя изрази съжаление, че бебето си тръгва, защото е най-усмихнатия и спокоен пациент, който е имала. На бързичко оформиха всичко и си тръгнах, слава Богу измъкнах се. Бързичко в колата, от там до аптеката и у дома. Вкъщи детето стана апатично и вяло, до вечерта вдигна отново 37 градуса температура. Стреснах се, но реших, че няма да допусна отново да се върнем, сложихме хидратиращият разтвор в шише вода и бебето на бързо изпи две шишеша с разтвор. После бързо му спадна температурата.
На петия ден след гърча се събуди с разстройство, каквото преди това не беше имал, така беше и на шестия ден, а междувременно изпиваше по около четири шишета с разствор, вечер не му давах, защото от него му се образуваха газове и го болеше коремчето.
      След като успях да се измъкна, доволна престанах да мисля за жалбата, спрямо отделението, която обмислях последните дни от престоя ни там. 
 Направи ми впечатление, че подовете се мият само два пъти на ден, а си спомням, че в родилното отделение, минаваха по-често, а това е инфекциозно отделение, освен това за четири дни само една санитарка мина от горе, отгоре с препарат шкафовете, первазите, бравите, кошарката по решетките. От канала се носеше характерен аромат на диария. Грубото отношение на лекарката, която ми държеше сметка как си гледам бебето в смисъл, че съм го завела на море, което не й влиза в работата. Ами нали ако нямаше такива "безотговорни" според тях родители те нямаше да имат работа, нямаше да имат заплати щяха да им оражат щата и т.н. А и това постоянно влизане в стаята, където болния няма грам спокойствие, дежурното питане как е болният, без всъщност да слушат оплакванията и въпросите, безсмисленото престояване в отделението. 
   Но в крайна сметка разбрах едно, че в инфекциозното отделение са по-добри от тези в детското, където очевидно лекуват като шамани, оказа се, че лекарката там е изписала лекарства за повишаване на хемоглобина на бебето без да му назначи изследавния. Т.е. изписва му лекарства за желязодефицитна анемия без да знае дали това е причината за ниското ниво на хемоглобин в кръвта му. А в инфекциозното отделение правят задължително нужните изследвания без предположения. Междувременно изчетох всички нормативи при ротавирус и установих, че минималния престой е от три дни и  на всички приети в инфекциозно отделение с определена степен обезводняване се налага венозно приложение на глюкоза, както направиха и с бебето. Пък аз отначало се ядосвах, че без да знаят какво му е, поставиха системата!
         В една стая някъде до мен една жена три дни повръщаше без да спре и си дадох сметка що за лекари са, щом не могат да го спрат, горката раздра  й се джигера да повърща и да крещи. 
Такава е действителността в България, осъзнавам, че това е поредния разказ на поредната българска майка. Вече не съм нито разочарована, нито ядосана, нито засмяна. Най-нормалното отношение на лекари, най-нормално ниско ниво на хигиена, най-нормално заболяване!
   Бъдете живи, здрави и щастливи и помнете няма нищо нормално в гореизброеното нито е справедливо, нито е законно, нито е морално да се държат така с нас!